За фестивала „Живият огън на традициите“ в Котел

За фестивала „Живият огън на традициите“ в Котел

Животът ми е пъстър килим. В неговите шарки са вложени многоцветна радост, нишки бяла вяра, кълбо от черна тъга и мъка, светъл слънчев лъч. На стана на дните ми всеки ден прибавям багрите на своите най-скъпоценни мечти, надежди за бъдещето и душевни трепети. И трябва да има от всичко, за да е истински и пълен със смисъл живота ми, а килимът да свети с автентични цветове. Животът ми е пъстър килим…

Тези размисли споделяха пътя ми по следите на традиционното котленско килимарство в рамките на Фестивала „Живият огън на традициите“ в град Котел.
Когато попаднах в парка на град Котел, грейнал с цветовете на чергите, се сетих за думите на Ванга. Тя е казвала, че в килимите е втъкан космически магнетизъм и смисъл – имат сакрално значение, ритуал, даващ символично значение на ново начало, на нов живот, запазвайки автентичността на родното.
Котленските килими са символ на стремежа на българката към вечна и непреходна красота. Те са рожба на трудолюбието и сръчността й, на любовта й към хармонията. В килимите, които е тъчала котленката, тя е вграждала своя вътрешен свят, мечти и преживявания. Така, че като ги постеле да е уютен дома й, да защитават семейството й от зли сили, да има любов и берекет.
В Котел черги и килими се тъчали още от основаването на селището поради добре развитото овцевъдство в района и наличието на вълна и познания за багрилата. Предполага се, че котленските богаташи, които търгували с Европа и Мала Азия, пренесли техниките на занаята и килимарския стан. Според друга теория по данни на историка и етнограф Йордан Захариев килимарството е пренесено от Чипровци след опожаряването му през 1688 г. Едно обаче е сигурно – котленският килим е уникален и няма еквивалент в света. Никъде не се тъче така, както тук. Най-старият килим в Котел, който се пази в Галатанското училище, е на 250 години, а голяма част от експонатите, участващи в изложбата „Старокотленски килими и тъкани“ са на възраст между 100 и 200 години.
Магията, която струи от котленските килими се крие в моделите и багрите, в символиката на орнаментите. Наричат още килима „тъкано слово“, заради посланията, които са закодирани в него. Мотивите на тъканите са стилизирани геометрични, растителни, човешки и животински фигури. Тяхното подреждане и съчатанието на цветовете са кода за разчитане на „тъканото слово“. Подборът и съчетанието на багрите, както и интензивността на отделните цветове придават живот на килима. Върху коленския килим преобладават червеният цвят, като символ на плодородие и здраве; зеленият – спокойствие и хармония; синият – ведрина и щастие; жълтият – светлина и топлина; лилавият – зрялост и мъдрост; белият – чистота и невинност.
Всеки килим си има име. Наричането на килимите идва от мотивите, които са разположени в централното поле. Най-старият модел килими се нарича „Фучилата“, а името му идва от поставените в центъра ромбове, които приличат на детски хвърчила. Друг много популярен модел е „Огърлиците“ – тук основният мотив отново са ромбовете, но в централното поле те са оградени със зигзагообразни линии. При „Динените кори“ – геометричните фигури напомнят резени диня. Моделът „Розите“ е копие от персийски образци и по него цъфтят рози, има стилизирани геометрични фигури и пламъци.
Характерно за котленската школа е, че всяка тъкачка сама създава моделите си. Първо ги рисува, като подготвителната работа трае 2-3 месеца, а самото тъкане на средно голям килим отнема около 6 месеца. Котленските килими се делят на два вида – на килими, които се постилат на пода и такива, които се слагат на стената и наподобяват гоблени. Интерсно е, че котленските килими са двулицеви. Практичните котленски домакини постилали килима от едната страна за делник, а от другата – за празник.
„Човек има нужда от красота, а красотата, това е изкуство“ е казала Райна Кабаиванска. Килимарството вече е изкуство. Но не само заради красотата и уникалността на творбите си, а и поради факта, че най-добрите му български образци вече можем да видим предимно в музеите. А майсторките – тъкачки са рядкост и все повече не достигат. И стремежът към красота на съвременната българка вече рядко се излива от душата върху предметите, които създава с ръцете си. Но нищо не е изгубено, защото животът ни е пъстър килим.