На една вълшебна нощ разстояние

Неда потрепери в тънкото си палто, но продължи да върви по тъмната уличка все така бавно. Освен, че беше дяволски студено, ледът под краката й я предупреждаваше да внимава колко бързо ходи. Студ и лед. Магичната тишина я обгръщаше жадно, като ръцете на любим мъж и я караше да потръпва в очакване.

Неда се беше запътила към църквата на село Водица. Колко лета беше прекарала тук младата жена даже не знаеше. Но помнеше прегръдката на баба си Ирина, ухаеща на топъл хляб и обич. И помнеше уюта на селската къща и глъчката на добри и весели хора на масата под старата лоза. Споменът я отведе до реката на нейното детство - на вододела между Черни Лом и Баниски Лом. Там блестеше малката рекичка, носеща името Каяджик. В реката плуваха като бели лебеди нейните спомени от безгрижното детство, първата любов, вълшебните вечери край огъня и щурците в мрака. Защо детството ни носи толкова много топли спомени, а след това, като пораснем, сякаш нещо се пречупва в нас и ни осакатява? И сякаш губим насладата от живота, а ярките цветове избледняват и отлитат като издухано от вятъра пране. Губим сетивата си за онзи духовен свят, който ни прави истински, щастливи и безгрижни.

В нощ като тази Неда знаеше, че въпросите сами изплуват в мъглата от спомени и желания. Защото в нощта на Водици се сбъдват желания, родени от най-свидните ни мечти и най-дълбоките ни спомени от този и от миналия живот.

На Водици баба й Ирина я учеше да пълни медното менче с чиста вода от кладенеца. Да излезе по тъмно в двора и да се заговори с водата. Да й каже коя е, да се свърже с нея. И тогава, като си станат близки, да й разкаже за мечтите, за трепетите на сърцето си и да си пожелае вълшебство. Така са правили майка й, баба й и прабаба й и всички жени в рода, откак се помнят. И предават това магично знание от поколение на поколение, за да остане живо българското наричане с вълшебните думи и паметта на водата.

Любовта на българина към земята, природата и традициите е съхранена през вековете. В село Водица хората са преживели възход и падение. Селото е било опожарявано и възстановявано не веднъж, но името му все е било Водица и не се е променяло през вековете. Около 1640 година вероятно голяма част от българското население на селото е било принудително покръстено. И за да има равновесие се раждат хайдути и е открито първото българско училище.

Църквата на Водица е била построена през 1859 г. на мястото на по-стара църква, която била ограбена и опожарена. През 1882 година жителите на Водица строят нов църковен храм с патрон свети великомъченик Георги, който е обявен за паметник на културата от Възраждането.

Всичко това Неда знаеше от сладкодумния си дядо Стоян. Кротък старец с услужлива памет. Той й разказваше за обичта към земята и добитъка, за вълшебната вода, бликаща от минералния извор в селото. И за паметта на народа, която пази дълбоко скрити в прашните скринове човешките истории на родовете. И тази памет, казваше дядо Стоян, не можеш я изгориш, не можеш я убиеш!

Неда стигна до църквата и видя на малкото прозорче да гори свещ. В нощта на Водици се сбъдват мечти, в нощта на Водици изплуват спомени от миналото на една велика България. Оцеляла и съхранила духа на поколения достойни българи! И ще пребъде. Защото реченото ще бъде сторено!